Кажи го, направи го!

Недей да чакаш.

Не винаги ще имаш време.

Сега имаш!

Имам толкова много неща, които да кажа на толкова много хора. Ти също имаш. Всички ние имаме в ума си хиляди мисли, чувства, истини, за които да разкажем на някого. Въпреки това много често ги запазваме само за себе си. Мълчим! Не изричаме нито дума, а искаме. Тогава защо мълчим? Защо не казваме това, което мислим?

Може би не изричаме някои неща на глас, защото не осъзнаваме, че имаме нещо да кажем на останалите. Или пък не знаем как да го кажем. Замисли се: Колко често ти се е случвало, да искаш да кажеш нещо на някого, но да не можеш? Да не знаеш как.

Не знаеш, защото те е страх. Страх те е от отхвърлянето, от подиграването, от неуспеха. Страх те е от загубата на нещо важно, от сблъсъка с нещо ново и непознато, от това да не нараниш някой друг. Помисли! Какво щеше да направиш ако имаше приятел, който няма да видиш никога повече? Какво щеше да кажеш? Или пък какво щеше да направиш, ако харесваш някого наистина? Или ако не ти е приятно нечие държание? Вероятно щеше да искаш да кажеш много, но истината е, че не можеш. И недей да твърдиш, че би казал това, което искаш, защото никой не може да изрече всичко, което мисли. Винаги нещо ни спира. Например, ако имаме приятел, който крие нещо важно от родителите си. Нещо, което трябва да знаят за негово добро, но той не иска. Колко от нас биха казали нещо? Едва ли са много при положение, че рискуват приятелството си. Или пък ако харесваме някое момче или момиче. Колко биха го заявили открито?

Страшното е, че дори когато околните ни питат и очакват нашето мнение по даден въпрос, не винаги казваме наистина това, което мислим. Отново премълчаваме, за да не кажем нещо грешно и за да не се изложим. Дори да имаме най-добрата идея на света, ако не я изречем на глас никой няма да разбере, колко велика е тя. Така че, докато не опитаме, няма как да разберем. Всеки човек има мнение, но много малко се изправят пред другите без колебание и го споделят.

Във връзка с това, някой ми беше казал: „умът ми е като градина с цветя“. Тогава се замислих. Всъщност умът на всеки човек е такъв. Пълен с цветя, които са нашите мисли и желания. Проблемът е, че тези цветя се нуждаят от вода и светлина, за да не увяхнат. Тоест ако не даваме свобода на мислите си, или иначе казано „ако не поливаме цветята и ги държим на тъмно, ще умрат“. А когато цветята започват да увяхват става по-лошо. Тогава загрозяват градината и останалите цветя. Затова се измъчваме, когато имаме нещо, което се върти в главата ни и искаме да го изречем на глас, но не можем. И така цветята увяхват, а ние губим възможност да кажем какво мислим. И не само. Губим и време, защото след това става вече късно. Сега можем да мислим, че има време за всичко, но не е съвсем така. Времето е нещо много относително. Защото сега може да сме млади и да сме в началото на живота си, и да планираме бъдещето. Изведнъж обаче това бъдеще се превръща в „днес“, а после и във „вчера“. Важното е, колко сме казали и направили през това време! Какво сме постигнали с казаното и направеното!

Затова трябва да избутаме страха настрана и да не се успокояваме с „има време за всичко“, защото един ден ще разберем колко сме изгубили и най-лошото – няма да разберем какво бихме могли да имаме и какъв би бил живота ни, ако казвахме всичко на глас: всяко наше желание, цел, идея...Така че, недей да мълчиш! Кажи го!